Един ден във Варна ще има небостъргачи

Архитект Д.Стефанов
НД – четвъртък, 19 април 2007г.

– Много се строи, престиж­но ли е днес да си архитект?

– Не мисля, че е престижно. Даже в известна степен ми е обидно. Защото архитектът, особено в преходния период, беше поставен на колене отвсякъде. В общи линии никой не го брои за нищо. Ние вина­ги сме били водеща специал­ност в проектантския процес. Архитектурата се смята за едно от изкуствата, което има изключителна стойност в раз­витието на материалната кул­тура с голяма продължител­ност и влияние върху обще­ството. През преходния пери­од се разместиха пластовете. Промени се ценностната сис­тема. Отгоре излезе мътилка­та и голяма част от архитек­тите, които държат на профе­сията, в един момент станаха аутсайдери. Известни имена, дали много на града, се ока­заха просто непригодни за но­вия начин на живот и излиш­ни. От нашето поколение мно­зина направихме опит да се адаптираме, да се научим да продаваме труда си.

– Затова ли влязохте в стро­ителния бизнес?

– Омръзна ми да правя про­екти, които не се реализират или се строят с такива изме­нения, че стават неузнавае­ми. Майсторът казал, че по­кривите са само на две води (дву-скатен) и клиентът идва готов да ми се кара, защото не съм знаел как се прави. Да дойде сега да ми каже, кого­то аз му плащам за работа­та. Това е причината да се заема със строителство. Ис­кам да контролирам проце­са, за да се получи добър ре­зултат.

– А добра ли е комбинаци­ята архитект – строител?

– Това е изключително теж­ка комбинация. Непрекъсна­то съм пред дилема. Е, ако трябва да избирам, естестве­но ще предпочета архитекту­рата, тя ми е в кръвта. Но ко­гато в крайна сметка имам много клиенти за строител­ство, питам се струва ли си да ги разочаровам. Но диле­мата все още съществува.

– Казват, че архитектите сте шивачите на дрехата, с която е облечен градът. Варненската удобно ли е скроена?

– Архитектът не е единстве­ният отговорен в този про­цес. Цялото ни общество бо­ледува. Вярно е, че в случая той е важна фигура, но не е редно да носи цялата отго­ворност. Да, в развитите об­щества е престижно да си архитект, но у нас е просто обидно. Защото почти няма архитект, който да каже: на­правих сградата точно както я исках.

– Все пак каква е оценката Ви за дрехата на Варна?

– Това е дрехата, която не ни харесва. Нямаме пари за нова от Kореком, а и него вече го няма, пък и сами да си ушием, не можем, защото машините ни са стари,  шивачите ни не струват. Не можем да надско­чим собственото си развитие. Вярно, можем само да го уско­рим, но нищо повече.

– Отива ли на Варна да има небостъргачи?

– Един ден ще бъдем прину­дени. Когато цената на земя­та стане достатъчно висока. Не мисля, че това е пагубно или страшно. Сами за себе си високите сгради не носят беди. Страшното е, когато липсва еквивалент, невъзможност това развитие да се обслужи от държавата и общината. Страшно става, когото държа­вата престане да управлява и регулира процесите на урба­низация. Тогава се стига до катаклизми и в крайна сметка до унищожаване на територии.

– Има ли днес радетели за опазване на архитектурното минало на града ни?

– Надявам се, че има радете­ли не само за архитектурните среди. На този вид наследство трябва да се гледа по-фило­софски. Архитектурата носи белезите както на материална­та, така и на духовната култу­ра на обществото. Унищожа­ването на нейните елементи по икономически и още по-зле по политически причини ли­шава града от неговата ис­тория, прекъсва веригата от културни натрупвания. Бе­лег за развитие на едно общество е отношението му към историята и културата. Има сгради и ансамбли включително и от по-нови времена, които трябва да се пазят. Това възпитава хора­та в любов и толерантност. За съжаление покрай много­то други проблеми на града този някак остава на по-заден план.

– Какво мечтаете да пост­роите още във Варна?

–  Навремето мечтаех да направя църква, сега просто искам да се справям с пре­дизвикателствата пред мен. Идва младо и силно поколе­ние. Щастливи сме, защото децата, които заминаха, за­почват да се връщат. И това са хората, които идват с друго възпитание, култура и трябва да им помогнем, за да продължат и развият това,което е създадено.

– Вашият син следва архи­тектура в Париж, има ли сблъсък на поколенията?

–  При нас специално не виждам конфликт на поколе­нията. От малък синът ни е бил непрекъснато с нас. Все още усещам уважението. Но това е нещо, за което човек воюва, докато е жив. В професионален план той носи много нови идеи. Мис­ля, че основната ценност, която получи там, е умение­то да анализира. Това за мен е изключителна черта. Това е основното, на което ги учат, и се надявам да бъде полезен като архитект.

– Казахте, че архитектът е творец, но зависи от па­рите на инвеститора, идват ли по–щастливи времена?

– Да. Обществото боледу­ва и всеки сам гледа да си помага колкото може. Архи­тектурната гилдия се опит­ваме да направим нещо ус­пешно. Пазарът също за­почна да цени добрите про­ектанти. Този процес обаче трябва да бъде съпроводен и от едно обществено раз­биране за важността на про­фесията. Аз съм оптимист.