Искам да работя за доволни хора

Архитект Д.Стефанов
Черно море – сряда, 25 август 1999г.

– Дойде ли добро време за българските архитекти, арх. Стефанов? Или икономическата стагнация още Ви връзва ръцете?
– Архитектурата трудно може да се отдели от цялостното развитие на страната – на икономиката, на културата ни. Промените, които настъпиха, развалиха една действаща машина. А ние със същите части тръгнахме да правим нова, устроена на други принципи. Тези други принципи са доказали своето преимущество в исторически аспект. Но за да се получат добри резултати във всеки един отрасъл, би трябвало машината да заработи на нормални обороти. А тя все още се досъбира, все още се подрежда. При гигантското разместване на пластовете много елементи първоначално не попаднаха на местата си – там, където биха работили най-добре. Това доведе до дисбаланси в икономиката ни.

– А в творчески аспект как се отразиха промените?
– В творчески аспект промените доведоха до сериозни предизвика¬телства. При омесването на пластовете се получиха нови погледи върху нещата. В нашия бранш навлязоха външни хора. (По-рано всички бяха по разпределение – със съответното образование на съответното място.) Сега всеки отива там, където го тегли и където може да си намери място. Аз смятам, че голямото омесване е плюс за обществото. Така се постави на преоценка нашата образователна система, икономическата организация и куп други неща. Това е едно от предим¬ствата на новото време.

– Има ли нещо, което архитектурата ни загуби в годините на демокрация?
– Загуби много от централизираното влагане на средства. В момента не е реализуем обект като Фестивалния и конгресен център, като Двореца на културата и спорта, които са изграждани с централно насочване на средства. Но затова пък сега се изграждат много добри жилищни и вилни сгради, заведения за обществено хранене, които не искат големи вложения, но изискват професионализъм и майсторство.

– Казват, че Варна е един от градовете в България, където се строи най-много. Че тук идват да правят кариера млади архитекти от цялата страна.
– Според мен Варна е последният град, в който ще умре строителството. (Ако е тръгнало да умира.) Той е изключително привлекателен не само за собствените си граждани – заради морето, заради цялостното излъчване като минало, като архитектура. Независимо че строителството намаля много, в града продължава да се строи мно¬го повече в сравнение с другите градове.

– Отмира ли според Вас ролята на Съюза на българските архитекти?
– Съюзът на архитектите ще престане да съществува, когато изяде и последната си стотинка. А той беше един от богатите. Всички таим вътрешно желание този съюз да се възроди. Но за съжаление българският манталитет е такъв, че много трудно преминаваме от една система към друга, без да я разрушим. У нас, за да се направи нещо ново, трябва да се събори старото. И пак да се събере онази машинка. Нужда от съюза има, но той не намери сили да стане друг- може би браншова или елитна организация, може би събрал функциите и на Архитектурната камара…

– А Проектантска организация? Тя също се стопява.
– И по-рано сме коментирали доколко бе възможно варненската Проектантска организация да подслони многото фирми от варненски проектанти под един покрив (вече при друга организация). Уви, това не стана. Може би за по-добро. Там има една проектантска група, основно градостроители, която трудно може да съществува раздробено, защото разчита на държавна поръчка в областта на териториалното и селищно устройство и градоустройството. Може би трябва да се навеси общината и под нейно крило да се създаде някаква регионална организация за териториално устройство и планиране, както и за инфраструктурни проекти, свързани с комуникации, електроснабдяване и водоснабдяване. За съжаление общината не разполага със средства, а може би и с желание да се нагърби със създаване на нова организация. Така че Проектантска организация е тръгнала да се разпада. За голямо съжаление, защото имаше изключително добър екип, техническа съоръженост, прекрасна библиотека… Да бяха я подарили на някого тази библиотека, пак щеше да е по-добре, отколкото да бъде затворена, разграбена и унищожена.

– Смята се, че по архитектурата можем да разберем какво е обществото. Кои са най-големите грешки, които остави Соц-строителството? Сигурно не само панелите…
– Много от бившите социалистически държави и с панелите направиха добри образци. И в момента в Берлин правят чудеса с панели. Не мисля, че са виновни панелите. Аз не обичам да плюя зад гърба си, не мога да отрека себе си. Да отричаме всичко, все едно да признаем, че цяла България сме глупаци. Не съм приемал такава позиция по социалистическо време, не я приемам и сега. И тогава имаше възможности при добра организация да се правят добри неща, и сега при друга организация се правят грозни неща. Машината и тогава е можела да не работи, и сега също може да не работи.

– Какво означава да не работи машината днес?
– Илюзия е, че машината може да се промени за два дни. Основното, което трябва да се промени, е базата за новото устройство, законодателството. В това отношение се направи много, но все още липсват нужните закони. Все пак нещата започнаха да се вкарват в някакви законови рамки. Остава всеки да си изпълнява задълженията.

– А парите са тези, които казват какво и как да се строи, как да изглежда Варна.
– Естествено, парите. Парите определят как ще изглежда един човек дори. Човек, който не мисли за прехраната си, е спокоен. И започва да мисли за облеклото си, за развлеченията си, за образованието си. Щастлив съм да работя за доволни, за задоволени хора с формирани потребности. А в момента има огромна разлика между масовите възможности и възможностите на много тесния кръг от хора, които могат да си позволят нещо по-различно от нищото.

– С какви хора се срещате? Какви са основните Ви клиенти?
– Основните поръчки са за клиенти, на които им върви бизнесът – пътуващи моряци, частни производители, хора от туристическия бизнес… Добре стоящи на пазара хора, които вече могат да си позволят да строят офиси, фабрики, заводи, заведения. Доста вили и къщи съм направил, магазини, за строителния план на Ваканционен клуб „Ривиера“, на новия магазин „МЕТРО“ правихме нагаждане за парцела във Варна…

– Напоследък се нароиха новобогаташи. Смята се, че хората, които имат пари, обикновено нямат вкус. Как архитектът се вмества между парите и вкуса?
– Вярно е, че някои новобогаташи си падат по кича. Но е вярно и другото – по-голямата част от тях имат страшна интуиция за бизнес и за правене на пари. В нашата фирма не сме приемали абсолютно безмозъчни клиенти. Богатият човек си дава сметка как може да вложи 5 лева и какво ще получи от тях. В това отношение му свалям шапка. Доста голяма част от хората, които идват, обаче са с деформиран вкус и изисквания. Такъв човек никога не е живял на 1000 кв. м. Той не знае как да живее на 1000 квадрата. А може да си го позволи. Но има и клиенти, които знаят. Направили са по една, по две, по три вили и на четвъртата вече знаят какво да искат.

– Това не се ли отнася и за архитектите?
– Същото се отнася и за архитектите. Ние години наред по решение на Политбюро на БКП сме търсели средна квадратура – 70 – 75 квадрата. И всичко беше, за да се направи минимална къща – минимална площ за двама, за трима. Отвсякъде се изискваше минимална площ. Нашето поколение е деформирано от тези изисквания. Ние също се учим. Спомням си, че когато излязох от института, всичко ми беше ясно – тази сграда е хубава, тази – лоша, това трябва да се направи така, онова – иначе. Сега нищо не ми с ясно. Много трудно можеш да вкараш в шаблон архитектурата, защото тя се прави за хората. Както не можеш да вкараш и хората в шаблон. Всяка къща е конкретна за конкретен човек. Тя се определя от човека, тя се прави за него.

– Говорите за еднофамилните къщи, но блоковете, в които най-често живеем, са друго нещо.
– За блоковете също има тенденция към търсене на по-голямо дневно пространство, на повече кътове. За едно семейство е нормален четиристайният апартамент, минимум 100 -120 квадрата. Но не всеки може да си го позволи. Тези пък, които могат да си го позволят, вече не искат апартаменти, а искат къщи.

– Как изглежда Варна през очите на архитекта? Кои според Вас са най-примамливите кътчета?
– Въпросът е страшно субективен. Всеки има местенце, което харесва. Аз също имам места, които ме карат да се чувствам добре. Например зеленината през моя прозорец, Морската градина, старата градска част, която благодарение на „Красива Варна“ се освежи. Има тук-там напъни в съвременното строителство, от които прозира желание да се прави нещо. Повече не може и да се очаква. Защото повечето сме малко над носа в блатото. Дай Боже да са по¬вече тия, които успеят да си поемат дъх и си вдигнат главата над средното ниво.

– Какво Ви дразни в новото строителство?
– Ако нещо ме дразни, то е некачествено свършената работа. Най-много ме дразни драстичното, наглото нарушаване на действащите нормативи. Разрешили му 4 етажа, той прави 7 и ги узаконил. Това не мога да го разбера. Аз също съм правил нарушения, но за да стане по-хубаво. И във вътрешните блокови пространства има нарушения – вземат и последния грам въздух. Не мога да възприема и това, че много фирми, като заградят площадката, първо изрязват дърветата. Когато проектът спокойно може да се пренагоди. Винаги има начин да запазиш уличните дървета. Дразни ме и когато липсва толерантно отношение към съседите. Такова държание е абсолютно първенюшко.

– А как се отнасяте към паметниците, които се събарят, защото не са „съзвучни с времето”?
– Няма такива паметници. Не можем да се обърнем назад и да затрием цялата си история. Даже и близката си история. След като 50 години цял народ е живял под едни знамена, не можем да се отречем от всичко. Не мислете, че одобрявам отминалото време. То имаше много недостатъци. Но не бива да действаме по същия начин – както някога са събаряли паметниците отпреди войната или са разхвърляли царските гробове. Това са паметници на едно отишло си време. И са важни за държавата ни дори само за това, че олицетворяват 50-годишен период. По тая логика трябва да съборим половин България. Подходът на пълно отричане не ми допада.

– Имате ли свой любим в архитектурно отношение град?
– В различни градове ми харесват различни неща. Например в Москва ми харесват сградите, строени през 20-те и 30-те години – в тях има огромна енергия и живот. Има прекрасни композиции, архитектурни находки, неща, които до тогава не са били правени. В Германия, Италия, Гърция са ми харесвали добре изпипани проекти, които стоят ненатрапчиво отвън, а са богати вътрешно, с много хубави пространства, насочени към хората. А като си помисля, че дълго време единствената възможност на българските архитекти да се проявят бе да правят „начупена“ архитектура. Тоест усложнени и оскъпени изкуствено конструкции.

– Най-смелата Ви мечта?
– Винаги ми се е искало да направя черква. Само че при православния храм трябва да се спазва строг канон. Казано ти е как да го направиш. Възможността да твориш е много малка. А в понятието храм аз влагам смисъл на сграда, която да въздейства психологически. Така, както са въздействали култовите сгради в миналото. Иска ми се да проектирам сграда с адекватно на църковното въздействие. Някакъв храм, който може да бъде и на изкуството.

– Като минете край осъществените свои проекти, с какво око ги поглеждате?
– Е, става ми хубаво, разбира се.