Из дневника на пост-апокалиптичния пешеходец

Какво ще правим след края на света?

Ако четете това, значи краят на света се е случил и маите са познали. Не е бил категоричен край, но нещо е свършило. Може да е било краят на глупостта, макар че тя вероятно ще надживее Вселената. Може и да е свършил някакъв период на мрак и сега да следва ера на щастие, радости и евтино олио. По-страшното би било, ако е свършил хубавият период и започва нещо друго.В новия календар на Urban Creative Studio за 2013 ви разказваме една история за това, което би могло да се случи.

За вас фантазира и прекарва цял ден в мазата с фотоапарат в ръка : Петър Стефанов

Из дневника на пост-апокалиптичния пешеходец

По изчисления отпреди няколко хиляди години светът свършва в края на декември 2012 година, така че се надявам, че не сте се прекарали да купувате коледни подаръци). Според всеобщото мнение в нашия вход ще следва неизвестен период на мрак, който ще трае между 1 и 3 седмици. Това време можем да прекараме в четене на книги, решаване на кръстословици и ядене на компоти от дюли. Отново става светло и ще се налага да се излезе навън, за да се провери колко е тежко положението. Няма да се задълбочавам в истинността на края на света, както и метафорите със светлината и мрака, защото те са от ресора на абстрактните професии като квартален мъдрец или футболен специалист. Но нека за момент си представим, че е имало няколко земни труса и е духал силен ураганен вятър. Оставаме без ток, телефони и Интернет, но най-страшното е, че свършват кръстословиците. Остава само радиоточката, която предава кратки новини на всеки равен час и очертава страшната картина на пораженията из цялата страна.

В мазата си на ул.“Незабравка“ 3 седи варненски левент на име Папо и спазва компотената диета, така силно наложила се през последните няколко мрачни седмици. Още със запечатването на мазата си започва да си води дневник с надеждата да се превърне в бестселър през новата ера на светлина и щастие, която чука на вратата.

„…От 3 седмици съм в мазата и ми омръзна да ям компоти, макар че този от сини сливи е прекрасен. Големият запас от кръстословици се изчерпва, защото всеки път забивам на „арменски ежедневник“ или на „естонско забавно предаване от близкото минало“, особено ако се пресичат. Ще надникна навън тия дни, за да разбера какво се случва…“

ВЪТРЕШЕН РЕД

Първата седмица от края на света Пост-апокалиптичният пешеходец прекара съвсем спокойно. Наспа се, чете, решаваше кръстословици, наяде се с компоти. Нищо по-различно от ваканция вкъщи. Втората седмица също мина сравнително спокойно, макар че започна да се настанява една рутина. На третата вече трудно го свърташе, не можеше да затвори очи и кипеше от неизразходваната физическа и психическа енергия. Реши, че трябва да направи нещо различно. На третия ден от третата седмица той написа следното:

„…Тук е адски мръсно. Все едно не съм го забелязвал досега. Има трупани предмети с години. Като старите ми тетрадки, разни уреди, които не работят, негодна от години зимнина. Не ме свърта в тази дупка. Ще взема да направя едно подреждане. Има неща събирани с години…“

Окрилен от възможността да свърши нещо различно от обичайните пет дейности, с които беше свикнал, Папо се разтършува из мазата и прегледа доколкото беше възможно всичко събрано в нея. Първо отдели старите и негодни консерви от тези, които ставаха и ги подреди по етажерките. Отвори кашоните със стари тетрадки. Оказа се че от трети клас има проблеми с правилното писане на думата „глог“, както и с изписването на буквата „К“. Прегледа и чувалите с дрехи. Откри няколко пуловера на баща си, които би носил с удоволствие. В няколко торби и стари кутии подготви различни предмети, към които времето, молците и мухала не бяха благосклонни. Извади всичко пред вратата на жилището си и като се обърна, за да влезе се оказа, че има доста повече място от преди. Мина със стирка, избърса праха с любимата си пижама от детската градина и седна на масата където отвори една находка, а именно комплект длета за литография и се пробва да нарисува конче.

<

ЗАБРАВЕНО ПОЗНАНИЕ

След голямото чистене и подреждане Папо реши да измете пред вратата на мазата. Докато суркаше лопатката, за да събере боклуците, зад съседната врата се чу звук. Чу се щракване и тя се отвори. Главата на един господин се подаде и го огледа, а Папо гледаше него. Понеже нямаше ток, тази застинала сцена разиграваща се на свещ от някаква мистична сила. Човекът се представя за като Христо, но всички му казват бай Ристю. Започват да си говорят. Съседът говори за детството си на село, за животновъдство, земеделие. Разказва как е прел вълна с баба си, как е тъкала черги майка му, как баща му е правил мебели за вкъщи… Папо не може да се спре да слуша, като фантазията му рисува ярки и цветни картини на хора, които създават предмети с ръцете си. Нещата, които е вземал за даденост дотогава придобиват съвсем различен смисъл. Доматите спират да растат в тарелки и се връщат на храста. Млякото не се появява в кутии, а се дои. Етажерките не се материализират в ИКЕА, а се правят от дърво и пирони. Същата вечер Папо написа в дневника си:

„…Запознах се с бай Ристю. Той ми е съсед по маза. Говорихме си цял ден и цялата вечер. Разказа ми… толкова много неща. Как съм бил сляп толкова време. Родил съм се сляп за всичко около мен, но сега проглеждам. Не мога са спра да забелязвам различни дребни неща около себе си. Петънце по ръжда на капачката на буркан с лютеница. Протрития лак на облегалката на стола, където са се облягали дядо ми и баща ми преди мен. Като ги погледна и започвам да си мисля за произхода им, как някой се е потил, за да го създаде, украси, опакова. Никога повече няма да изхвърлям с лека ръка, нещата, които неми вършат работа. Това ново познание малко ме обърква. Трябва да помисля над тези неща…“

БЕЗВЪЗМЕЗДЕН ТРУД

По радиоточката тече ежедневният обзор. Състоянието на градовете е драматично. Домовете се рушат и стават опасни за живеене. Пътищата се нацепват и пропадат. Максимално се затруднява движението по улиците, заради хлътнали шахти и паднали дървета. За цивилният и неподготвен гражданин това би било нещо ужасно. От друга страна жителите на град Варна, горд носител на наградата „Най-добър пост-апокалиптичен град“ през последните 5 години, са свикнали с такава обстановка.

„…Много странно! Очаквах да видя някакви сцени като по филмите, а навън всичко си е по старому. Нали уж по радиото съобщиха, че имало разрушения. Нищо подобно. Дупките по улиците са си същите, като изключим една две нови. Сградите са си напукани на същите места. Е, може да има малко повече пукнатини. Ама чак пък толкова да се драматизира! Виж градинката пред блока беше цялата в боклуци от падналата кофа за боклук. …“

Папо се връща в скривалището си и отваря умислено един компот. Не му харесва тази работа. Или преди не е забелязвал мръсотията, или тоя край на света се е развихрил здраво. Много неугледно е пред блока с тези боклуци. А и до пейките, където се сваля с Вера от „Г“ вход е мръсно. Преполовява буркана и го похлупва с вестник, за да не се събират винарки. Взема един чувал, метла и обува гумените ботуши на баща си, които са му големи, ама смачква две решени кръстословици и ги набутва вътре. На излизане среща бай Ристю Пайтака от 3-тия етаж, който наднича от съседната маза. Разказва му какво е решил да направи. И добрият чичо се присъединява към спасителната операция. Двамата почистват градинката от боклуци, вдигат кошчето, прекопават градинката и си тръгват доволни.

„…Добра работа свършихме днес с бай Ристю. Много съм доволен от себе си. Направо светна градинката отвън…“

ПОМОЩ

На следващия ден Папо беше решил да огледа дали градинката пред блока е все още чиста и подредена. На излизане от мазите срещна леля Дора. Тя се мъчеше с някакви торби пълни с предмети изоставени на улицата след края на света. Изглеждаха много тежки. Особено газовата бутилка. Дамата изпълняваше някаква сложна еквилибристика, за да задържи масивната входна врата отворена и да влезе вътре във входа. По инстинкт Папо скочи напред и се озова до нея, а тя подскочи от страх. Попита я дали иска да й помогне. Тя стоеше като тресната. Наложи се пак да я попита. Тя отговори, че се качва до седмия етаж, но без асансьор ще й е трудно. Младият Пост-апокалиптичен пешеходец грабва торбите и без засилка изкачва 7-те етажа. След десетина минути го настига леля Дора и потупва по гърба задъхания си спасител. Започва да му благодари, но на Папо му става неудобно и се връща в мазата си. След половин час сподели с дневника си:

„…Преди малко помогнах на леля Дора от седмия. Като я видях да се мъчи с тези торби направо не издържах. Странно усещане. Нещо такова да се случва пред теб и да можеш да помогнеш. Късмет, че бях там иначе не знам как щеше да се справи. Стана ми много неудобно като започна да ми благодари и се измъкнах.. И аз не знам защо..“

Същата вечер на вратата на Папо се почука. Той отвори и видя леля Дора с нещо увито в хавлия. Тя започна да му обяснява как е успяла на газов котлон в метална кутия да му опече баница. Разви хавлията и я показа. Потече река от слюнки и благодарности. Съседката си тръгва и Пост-апокалиптичният пешеходец остава сам с топлата тава. Взема моментално решение и чука на бай Ристю, за да сподели новата си радост.

ЕДНА НОВА ЕРА

Месеците минават. Отново става топло. Пост-апокалиптичният пешеходец помага на още хора. Не всички са съседи, някои среща случайно по време на разходките си. Те от своя страна идват да помагат на него. Ремонтират разни неща, чистят из квартала, кастрят дървета и храсти, събират различни ценни предмети и сечива. Кварталът започва да става красив и озеленен. Хората спират да си хвърлят боклуци по земята, защото знаят, че не им се мете и след другите. Липсата на ток и тежките условия не пречат на развитието, а дори напротив. Ограниченията го учат да бъде изобретателен.

„…Много съм доволен от това, което се случва из квартала. Всичко светна. Чисто е. Края на света се оказа много полезно нещо. Сега всичко изглежда толкова по-добре от преди. И в хората има някаква промяна. Усмихват се, помагат си, интересуват се от околните. Все едно всички сме станали различни, а така и средата около нас….“