Дълги години си мечтаех да проектирам сграда за душата

Архитект Д.Стефанов
НД – понеделник, 12 август 2002г.

– Арх. Стефанов, кога реших­те да станете архитект?

– Още 6-7 Клас. Нищо друго не съм кандидатствал и като ме приеха, не се зарадвах особено, защото знаех, че при такова желание няма начин да не ме приемат. Бях се подготвил морално за това. По вре­ме на втората година от военна­та служба ми предложиха (тогава от всеки окръг набираха по няколко души) да кандидатствам за спе­циалностите Дипломация или Външна търговия в Москва. Макар че нямах желание, все пак опитах, просто за да се проверя. Приеха ме последен в списъка за Дипломация и първи за Външна търговия, но се отказах. Останах верен на Архитектурата и след това многократно се убеждавах, че не съм сбъркал. Тя всъщност е моето при­звание.

Още Като студент в трети курс избрах Варна за бъдещата си реа­лизация. За да постигна целта си, защото по онова време разпреде­ляха студентите за работа по местоживеене, станах жител на село Кичево. Там, както сами се досещате, няма проектантска организация и затова получих раз­пределение в ТПО – Варна. Така по­паднах тук. И не сгреших в избора си. За няколко години станахме се­риозна група млади архитекти. Между тях бяха Владимир Попов, Стилян Железов, Красимир Пет­ров, Юлия Железова, Валентин Кой­чев и др. Работихме дружно, почти денонощно и смятам, че това бяха едни от най-хубавите години в про­фесионално отношение. После по­редният нов директор се опита да вкара в ред организацията и ни забраниха работа в извънработно време, тогава заедно напуснахме ТПО. Беше 1988 г. Отидохме в „Интерпроект“, където създадохме варненски филиал. Той е към Международната академия на архитектурата. Така на практика се получи един преход към частна практика. В „Интерпроект“ сам си търсиш обекти, сам си правиш организация на проектирането, като 50 на сто оставяш за Международната академия, останалите са твой хонорар. След това през 1990 г. се разроихме, създадохме ча­стни фирми.

– Благодатно ли е днешното време за професията архитект?

– По този въпрос мога много да говоря. По принцип не разбирам (и разбирам) тези, които напускат страната. България е точно в пе­риод, когато може да се прави биз­нес. В развитите страни почти всичко вече е направено. Там, освен да миеш чинии, можеш да работиш нискоквалифицирана работа в проектантски бюра, но да вземеш обекти, каквито се случва тук да проектираме, мисля, че е почти невъзможно. Наскоро ми стана много приятно, когато наш колега, живял 10 г. в САЩ, след като видя няколко обекта от нашите рекламни табла, каза: „За 10 години рабо­та в САЩ аз не направих и стот­на от това. Вие тук сте щастлив­ци!“ Действително тази възможност за реализация, която имаме тук, трудно може да се постигне на Запад.

После, ние като общество сме обвързани един с друг. Най-безот­говорният и лесен начин е да кажеш: гледайте си работата, аз за­минавам. Мисля, че градивната и по-разумната позиция е да кажеш: да, гадно е времето, но аз оставам и каквото мога ще направя, поне в периметъра от нещата, които зависят от мен. Не мога да променя реда в града или в страната, но в собствения си периметър мога и се мъча да го правя.

– Значи отговорът Ви е положителен?

– Да. Но, от друга страна, казвам – не. Най-добрите немски компютъ­рни специалисти работят в САЩ, нашите пък отиват в Германия. Дай Боже най-добрите албански, турски, китайски специалисти да идват да работят в България. В този смисъл границите на света трябва да възприемаме като отворени за всички – ние сме граждани на света и трябва да се при­емаме за такива. За мен не е обид­но един добър специалист да отиде да се реализира навън, но не при­емам той да отиде там и да мие чинии или да мете улици.

– Успял човек ли сте?

– Доволен съм, че попаднах на ро­дители, които в най-тежките го­дини не ме лишиха от нищо, от брака ми с Елена, която през цяло­то това време ме е подкрепяла и осигурявала тила ми, от партньо­рите ми в „Юнион Корект“ – Иван Бараков и Светослав Бараков, ра­ботещи с хъс в занаята, от колеги­те в „Юнион Корект“, без усилията и старанието на които не бихме реализирали нищо. Заради всички тях и благодарение на тях мисля, че съм успял.

– Защо избрахте на едно мяс­то да съжителстват вашият бизнесофис и фирмената художествена галерия?

– Този е по-лесният въпрос, по-сложният е как се съчетава архитектурното творчество с бизне­са. Това е постоянната борба, коя­то водя вътре в себе си – между твореца и търговеца. Невинаги добрият творец и е добър търго­вец. Опитвам се да съчетавам и двете и както се оказва, ми е при­ятно да ги върша заедно. Не съм се отказал да проектирам и ми е ин­тересно да го правя. Не е редно един архитект да се занимава и с нещо друго. Достатъчна му е сериозна работа, за да тръгне и да строи. Но точно в този преходен период, когато законодателството по никакъв начин не подкрепя архитектите, единственият на­чин да си реализираш обекта е сам да го направиш. След това усилия­та, които искаш да положиш, не са адекватни на хонорара, който се предлага на пазара за тази рабо­та. От нашата фирма средно на месец излизат по два обекта (за година – около 25 – 30), а ние сме трима архитекти. В момента правим 5-6 хотела, жилищни сгра­ди, търговски обекти. В крайна сметка се оказва, че ние с проектиране едва успяваме да си покрием заплатите. Екстрите са от приходи от строителството. Ес­тествено това съчетание на дей­ностите изисква здрави нерви и много енергия, но затова всяка го­дина актуализираме компютърни­те си системи, купуваме каквото ни трябва, за да си обезпечим ком­фортно проектиране на съвремен­но ниво.

А за поддържането на художествената галерия причината е много проста. Това, което липсва на сегашното време, са контактите между хората. Спряхме да ходим на опера, театър… В галерия­та вече от няколко години успява­ме веднъж месечно при откриване на изложба да събираме кръг от хора, вече наши приятели, на чаша вино, говорим си за изкуството, живота и много други работи. Не бих казал, че печелим от галерията, но в крайна сметка тя поддържа духовността в нас.

–          Случва ли се архитектът във Вас да влезе в сериозен конфликт със строителя-предприемач?

– Като характер съм умерен човек. В архитектурата също съм умерен, макар че не обичам да се повтарям. В същото време отчи­там и винаги се съобразявам с възможностите на клиента. В този смисъл почти всичко, което съм го мислил, като проектант съм го реализирал. За строителя много е важно качеството на из­пълнение, гаранциите, които даваш на клиентите си. Това го изисква коректното отношение към клиентите. Що се отнася до конфликта, нямам случаи заради икономии да направим компромиси. Предпочитаме да спечелим по-малко, но да направим сграда, която утре ще ни доведе нови клиенти.

– Имате ли построена сгра­да, която предпочитате да заобикаляте?

– Тази сграда, в която сега се на­мира офисът ни, е втората, коя­то сме построили. Първата беше на ул. „Петър Берон“. Доста комп­ромиси правехме тогава, защото се сравнявахме с качеството на панелното строителство. Ние преживяхме времето на голяма­та инфлация, което много колеги не можаха да преживеят. В този смисъл –да, имаме сгради, които са направени с компромиси, но те са преживени. Нямаме обаче сгра­да, включително и първата, за коя­то да сме престанали да се грижим. Нали все пак е наша!

– А с кои сгради най-много се гордеете?

– Една от тях е сградата на ДСК на бул. „Мария-Луиза“. Харесвам две къщи, единствените, където клиентите до последно желаеха моето присъствие и указания. Смятам, че и в двата случая се достигна до добър резултат. Две­те къщи получиха наградата на тазгодишния архитектурен салон. Сериозно постижение като комплексно реализиран обект е хотел „Ривиера бийч“ във ВК „Ривиера“.

– Защо избрахте Варна даже с такава жертва да станете Жител на Кичево?

–          – Защо жертва? Кичево е прекрасно село и с радост някой ден, на стари години, бих поживял там. Второ, защото Варна е град с оп­тимални размери. Когато населе­нието е над 500 хиляди, градът за­почва да тежи сам на себе си. В този смисъл тук е удобно място за живеене. Това бе едната причина. Другата причина е морето. Аз обичам морето изключително много.

–          – Откъде идва това чувство?

– Като нямаш нещо по рождение, го цениш повече. Най-силните ми спомени са детските на море. Сега, когато живея на 500 м от морето, на година не повече от 5-6 пъти успявам да сляза да го видя, но някак си не мога да изпи­там онова приказно детско чув­ство. Морето е и сериозен градообразуващ фактор, което се доказа във времето. Независимо от тежката икономическа ситуация все пак Варна си остана притега­телен център за наши и чужди инвеститори, а има ли инвести­тори, има и живот за много други професии. Твърдо съм убеден, че този му размер е достатъчен, за да бъде сериозен европейски град с всички условия за живот, бизнес и развлечения, за да става все по ин­тересен и по-хубав.

– Варна замислена ли е още навремето като удобно място за Живеене?

– Кои са най-сериозните фактори за едно морско поселение? Високият, пазещ от вълните бряг, по­-добрите източно и южно изложения, защитата от северозападни­те ветрове от Франга баир. Така че като природна даденост е удоб­но място. Доказват го и старите поселения. Това, че той се оказва удобен, го доказва и по-нататъш­ното му развитие. Има няколко силни момента, повлияли на бъдещото развитие на града – освобождението от Османската империя, когато градът пораства концент­рично по суша, и след девети септември 1944 год., когато започва плановото разширение на северо­запад, като жилищната зона се изнася навътре в територията, а промишлеността трайно заема езерото. Не знам защо, но винаги ми се е искало около езерото да бъдат жилищните квартали и зо­ните за отдих, а промишленост­та да бъде по-навътре в сушата. И без това почти нищо не остана от нея. Алея първа сега се проектира между Морската градина и брега. Дано след няколко години да има продължение с Алея две, Алея три, които да обиколят езерото. И градът наистина да слезе на море­то, където му е мястото. За съжаление сега общината е много бедна и не може да предприеме сериозни действия по този въпрос. Може би в бъдеще време, ако част от тази територия бъде харесана от се­риозен инвеститор, нещата ще започнат да се променят.

– Вие, архитектите, прави­те ли наистина Варна по-кра­сива?

– Да, но носим и голяма вина за това, което грози града. Има една теория за блатото. Всички сме потънали до шия в него и леко си показваме главата, колкото да взе­мем въздух. Ако някой се опита да подскочи малко нагоре, или други­те го връщат обратно, или той сам си пада. Не може да има голя­ма дистанция между различните съставки на обществото. Не можем да бъдем високоразвита инду­стриална държава, а да нямаме култура. Не можем да имаме образовани и способни архитекти, а да нямаме добри реализации. Всичко е на средно блатно ниво. Вярно е, че всеки носи собствената си отго­ворност. Аз не познавам архитект, който не иска да направи добър проект, но невинаги се получава. Някои колеги заради лошия пазар и ниските цени правят компромиси с комплектността и качествата на проектите. Още повече – мнението на архитекта не се цени. Пред­приемачите, поне досега, строяха какво ли не, само да е с повече квад­ратни метри. Но малко по малко обществото се самовъзпитава, натрупва опит, повдига летвата на собствените си критерии. Ние, архитектите, като членове на това общество също се учим. Изви­нявайте, но само допреди десети­на години повече от 60 кв.м вила нямахме право да проектираме. За първите десет години най-голямата къща, която съм правил, и то с някои нарушения, беше със заст­роена площ около 100 кв.м. Мога ли от 100 квадрата веднага да преми­на на 1200 кв.м или на 2000 кв.м?! Голямата къща е предназначена за друг начин на живот. И 1200 кв.м са малко, ако знаеш как да ги изпол­зваш и можеш да си го позволиш. Не можеш да я направиш, без да си поживял поне за малко при подобни условия. Как може архитект, който не е излизал от страната и не е виждал нормален хотел, да проектира нов, по-добър? Това също е въпрос на средно ниво. С други думи, всички ние сме членове на това об­щество и сме на неговото ниво. Не можем да го надскочим. В този смисъл в никакъв случай не подскачам от радост, не се самовъзхищавам от обектите си. Много от тях не харесвам, но полагам всички уси­лия да станат максимално добри. Надявам се, че нашите деца ще жи­веят при други условия и ще пра­вят къде-къде по-добри проекти.

– Всяко време носи своя архитектурен стил, как ще определите днешния? . .- Първо, България никога, с изключение на древността до пада­не под турско робство и след това за много къси периоди от време, не е имала благоприятна икономическа среда, в която да се развива трайно архитектурата. Даже на­шите възрожденски къщи, с които толкова се гордеем, са в стила на турската малоазийска къща. Мно­го от следосвобожденските ни сгра­ди са копия или преразкази на виде­ни в Европа сгради. Само че има майсторски преразкази, има и по­средствени. Майсторски направе­ни сгради имаме, безусловно Кольо Фичето е голям майстор, майстор е арх. Васильов, арх. Никола Николов и други, разбира се. Майсторлъкът винаги се чувства.

Основната характеристика на последните години е непрекъснатата промяна на нормативната база. Започна се с възстановява­нето на собствеността на имотите, спирането на действащи­те градоустройствени, но нереа­лизирани планове. Започнаха да се строят сгради върху малки парцели от по 200-250кв.м., с тесни улички между отделните кварта­ли. Перманентно се подценява  комуникационното обслужване и паркирането. В някои новоизрастли градски квартали то вече е се­риозен проблем. Допусна се в цен­търа да се изградят грозни сгра­ди – с всевъзможни покривни, завъ­ршеци и издатини. Строителни­ят пазар започна да се поразчиства и вече не се правят такива сгради, особено в Центъра. За съжаление похабихме голяма част от най-ценните градски терени, а това, което сега е създадено, ос­тава поне за още 50 г. За съжаление през следващите 50 г. така ще изглежда нашият град. Все пак тук-там има сгради, които се за­белязват. Като период в развити­ето на архитектурата мисля, че с голямо закъснение се опитваме да навлезем в модерната архитектура, а ни чака и постмодерната.

– Какво си мечтаете да проектирате?

–          – Дълги години мечтаех да проектирам църква. Църковната сгра­да е сграда за душата. В нея може да почувстваш въздействието на самата архитектура. В това от­ношение католическите държави имат много постижения. Православният канон е по-консервати­вен. Може би затова повечето българи сме атеисти.