На покрива на света

27.03.2007г. Шанхай, Китай

С групата ми по проект сме пристигнали в Шанхай преди 3 дни и почти от тогава не сме спали. Багажа ни е настанен в едно 25 етажно общежитие до факултета по архитектура в университета „Тонгджи“, а ние сме настанени в едно ателие на 6-тия етаж, където работим неуморно по градоустройствен анализ и проект върху индустриален терен на западния бряг на река Хуангпу. Работата ни се състои в обиколки и снимане през част от деня, а през остатъка от деня и нощта чертане. Паралелно с това се налагаше да привикваме с изцяло новата обстановка около нас: китайци, китайска храна, китайци, огромен непознат мегаполис и китайци. Не беше лесно. Местните нрави и порядки са толкова различни от средните западняшки норми, че изглеждахме заобиколени от простаци, а се оказа, че оригването и плюенето са си съвсем в реда на нещата. Едно конкретно нещо ми направи много силно впечатление – прането. Пред практически всеки прозорец, без значение колко е престижен квартала или сградата, има конструкция с десетина въжета за сушене на пране. И така праните гащи висят от прозорци на къщи, блокове, кули, небостъргачи и други форми на колективно обитаване. Но пране има и на други места. Вървим си по улицата и хоп на един храст под моста „Хуангпу“ висят две закачалки с бели комбинезони. Учителят ни се усмихна и сподели, че тук никой не би посегнал на чуждо пране без значение къде се суши то. Явно дори и да виси на храст на стотици метри от най-близкото жилище.

Датата е 27-ми март 2007. Група от 6 човека – трима французи, една мароканка, една креолка и аз – българското момче. Разбираме се добре и решихме да се отделим от стадото, за да се изгубим в Шанхай, както ни препоръча учителят ни. Избрахме един канал, който се вливаше в Хуангпу точно до парцела, по който работехме и тръгнахме в обратната посока. Вървяхме няколко часа по оживените улици без да губим основния ориентир. Имахме голям периметър за покриване и се разделихме на две по-малки групи от трима и с моята продължихме да се разхождаме. Най-вероятно няма да изненадам никого ако кажа, че по улиците на Китай има много хора. Шарени тълпи от граждани и селяни заети с ежедневните си занимания. Пазаруват, пренасят багажи, хранят се, сушат пране…плюят естествено. Стигнахме до голямо кръстовище, където се издигаха 4 кули с обща база, от която весело мигаха табелите на местен хипермаркет. Тук искам да вметна, че за разлика от западния свят, където кулите и небостъргачите се използват основно за офиси, в Китай те са за живеене в 99% от случаите. Застанали пред този мастодонт, тримата с Етиен(момче) и Беренис(момиче) и бидейки вече много изгубени в тази бетонова джунгла, първият предложи да се качим на покрива на някоя от кулите. Бях много скептичен към това начинание, но си казах, че щом сме трима едва ли може да ни се случи кой знае какво. След двайсетина минути обикаляне намерихме един вход и влязохме в тъмните дебри на китайската панелна архитектура.

Идва момента да обясня нещо важно за архитектурната атмосфера на Шанхай. В различните райони и квартали цари много разнообразен дух. В старата част на така нареченият „Бунд“, квартал на западния бряг строен от англичаните през 1920-1930г. , прилича много на центъра на Чикаго и други големи американски градове преди бума на небостъргачите. На отсрещния бряг, „модерният“ квартал на кулите „Пудонг“ е копие на Манхатан. Огромни улици между сградите, огромни обществени пространства, много въздух и много грозновати кули. Новите жилищни квартали приличат на това, което се строи и у нас и в Европа – сгради изпълнени с нови материали, лишени от излишни емоции и дух. Коректна съвременна архитектура за масово ползване. По-старите панелни блокове са лъхат на нашенска панелка. Входовете са мръсни и разхвърляни. Колите на паркингите са паркирани една през друга. Надраскани стени, хора с найлонови торбички, авторски извращения от вестници и тиксо в общите пространства и ред други. Като изключим „Бунд“ и „Пудонг“, които са географски определени и еднородни, всичко друго е абсолютен хаос. Все едно от 100 години градоустройствените решения се вземат за територията на целия град и всеки период е оставил своя отпечатък. Така панелни блокове на 20 етажа граничат с каре стари къщи от една страна и модерен жилищен комплекс от друга. Често дори не са разделени с улици, а в празните места има сергии и амбулантни търговци.

С двамата ми съратници стоим във входа на неизвестния панелен блок Х. Вътре е тъмно и леко мирише на застояло. Стените са покрити с синьо-зеленикаво-бозав фаянс. Аз асоциирам преживяването със стария блок, в който живеехме, когато бях малък. Другите двама не намират френски аналог на преживяването и ги оставям в ступора на преживяването. Когато влизахме нямаше никой наоколо, но сега започнаха да се появяват обитатели и да ни гледат странно. Най-много внимание привлича Беренис, която е платинено руса със сини очи, а както ни обясниха тук това е голяма рядкост. Застанахме пред асансьора, опитвайки се да изглеждаме все едно ни е там мястото. В очакване да се отвори врата до нас се сформира група китайци, които ни наблюдаваха внимателно и нещо си говореха. Ние бяхме дискретни и не продумвахме. Асансьорът пристигна след няколко минути и всички се качихме в просторната миризлива кабина и Етиен натисна бутон номер „19“-на теория най-високия. Китайците пак се спогледаха, защото вероятно знаеха, че не ни е там мястото. Етажите се изреждаха, слизаха хора, други се качваха и пак ни гледаха.

Пристигнахме на 19-тия етаж и слязохме. Не изглеждаше като таванско помещение, а по-скоро като жилищно ниво. Беше много тъмно, прашно и навсякъде се въргаляха предмети от битов характер. Ръждясало колело, играчки, торби за смет, пиано…Прозорците в коридора бяха облепени с вестници. Разходихме се, поогледахме и видях една малка стълба на гърба на асансьорната шахта, където сред купчини боклуци от разнороден характер имаше врата. Изкачихме внимателно стъпалата и отворихме. Попаднахме на сервизен етаж, от който намерихме сред сметта люк към покрива, подпрян с хилава метална стълбичка. След безброй усилия за отваряне на ръждясалото резе, на мен се падна съмнителната чест да изляза първи.

Проврях се с мъка през пролуката и с пълзене се измъкнах на ветровития покрив. Имаше хлътнали места и дупки в битумната настилка като се виждаше какво се случва на долния етаж. Странно е, че не ми направи впечатление невероятната панорама над целия град, а точно този детайл. В това време Етиен и Беренис също изпълзяха и се изправиха до мен. Понеже площта беше голяма и вървенето между дупките изискваше определено внимание, не забелязахме веднага правилното нещо. Стигнахме до парапета и тогава гледката се появи пред нас с пълния си размах. Това е единственият път в живота ми, когато съм се чувствал на върха на света. Буквално целият град се беше прострял в краката ни. Както някой се беше пошегувал веднъж „Архитектите искат винаги да се качват на най-високите места, за да виждат всичко в план“. Е не е срамно. Наистина видяхме града в план. Видяхме всичко, което може да се види. Сгради, мостове, реките Хуангпу и Яндзъ, каналите, контейнерите терминали, квартали…Отгоре хаоса е много осезаем, но едновременно с това придобива някаква логика, недостъпна от ходене по улицата. Изумителна комбинация от индустрия, ниско, средно и високо строителство в рамките на няколко съседни карета. Това е сложната градска тъкан. Не мога да пресъздам това силно изживяване с думи, а и снимките са крайно недостатъчни. Когато се изморихме да снимаме, просто стояхме и гледахме около нас, гледахме под нас, но не се осмелихме да погледнем над нас, защото е опасно да ти се завие свят от необхватния небосклон, докато те брули вятъра на 21-вия етаж.

Слизането от покрива беше по-малко вълнуващо. Нямахме изненади с асансьора, никой не ни заговори, защото не срещнахме хора. Сякаш стражите, които пазят гледката вече бяха ненужни. След половин час се срещнахме с другите трима. Тяхното „земно“ пътуване не бе било така вдъхновяващо като нашето. След като разказвахме един през друг какво се вижда от покрива, за панорамите, за анализите и изводите, които сме си направили за градската тъкан, останалите леко завидяха. Решихме да повторим експеримента в пълен състав на следващия ден. И го повторихме. Избрахме една висока жилищна резиденция до площада на Народа. Уви не потръгна така мистично като първия път. Първо, заключена входна врата, пред която се въртяхме около 15 минути преди да се вмъкнем след някакъв човек. Вътре беше чистичко и спретнато: бели стени с тапети и мокет. В асансьора нямаше място за всички нас и се наложи да се возим на два пъти. Попаднахме на покрива без особени затруднения през врата, която не изисква пълзене. Горе беше новичко, без дупки, и затворено между калканите на двете съседни сгради, които бяха по-високи с няколко етажа. Тоест панорама нямаше, гледахме или напред или назад. Видяното не ме развълнува особено. Този ден беше дъждовно и за пореден път започна да капе. Решихме да слизаме. Не стана така интересно, както се очакваше. За мен най-ценен остана спомена за мърлявия панелен блок, с облепени с вестници прозорци, който ни прие и сподели голямото си богатство – да стъпиш на покрива на света.

За вас се изкачи и огледа положението : Петър Стефанов